“Двестагодишен човек”: Какво е това, което ни прави хора?

Филмът е адаптация по романа Позитронен човек на Айзък Азимов от 1992г. Действието в историята се развива през 2005г. (което от тогавашна гледна точка е близкото и светло бъдеще), когато едно семейство се сдобива с домашен помощник - хуманоиден робот на име Андрю. Много бързо той запознава новото си семейство, както и нас, зрителите, с Трите закона на роботиката. А те гласят:

1. Роботът не може да навреди на човешко същество или чрез бездействие да причини вреда на човешко същество
2. Роботът трябва да се подчинява на заповедите, получени от човешки същества, освен когато тези заповеди влизат в противоречие с Първия закон.
3. Роботът трябва да защитава съществуването си, освен когато това влиза в противоречие с Първия и с Втория закон.

Всяко дейсвтие на Андрю спрямо новото му семейство е съгласно трези три закона. Сред членовете има някои, които не чувстват комфорнто в присъствието на хуманоиден робот, други, които го презират от пръв поглед, както и такива, които му гласуват доверието си. Съвсем скоро Андрю попада в състояния, неподобаващи за един робот - проявява креативност и чувства емоции. С новите си емоционални и творчески заложби, Андрю усвоява човешки занаят, от който печели пари. По този начин той натрупва богатство, с което би могъл да живее отделно. Тук филмът загатва темата за робството, частната собственост и интелектуалната свобода. В Древността робите не са имали право на собственост, защото са били третирани като вещи. Една вещ не може да притежава друга. А тук идва и въпросът - предвид тези му способности Андрю поредния домакински уред ли е?

В сюжета е вплетена и любовна история, драматична и подсладена, без каквато на никой холивудски семеен филм не му се разминава. И именно тук виждаме други човешки емоционални преживявания, с които превръщащият се от робот в човек Андрю се сблъсква - зрялост, любов, сексуално привличане.

“Като робот бих могъл да живея завинаги. Но днес ви казвам - предпочитам да умра като човек, от колкото да живея цяла вечност като машина.”

Едни от най-тъжните и емоционално натоварени моменти от човешкото съществуване са периодите на промяна и самота. Един робот, в основата си бивайки машина, може да живее дълго, но хората около него имат ограничено време. Членовете от семейството умират, нови се появяват. В търсенето си на сродни създания като него, той попада на дизайнер на роботи, който прави части и “органи”, за да станат хуманоидните машини още по-хуманоидни. Отвътре Андрю е станал почти пълноправен човек, сега е време и физически да придобие подобаващата форма. Андрю осъзнава, че не е и никога няма да бъде като хората. Освен ако не се бори за това, което той започва да прави. Андрю изминава дълъг път, за да стигне до този момент, а на финала остава само да се сдобие с възможността да умре като органично същество. Именно това трябва да постигне, за да бъде обявен от Световния когрес за истински пълноправен човек.

Като човек, който се интересува от човешкото минало, се интересувам съответно и от какво бъдеще ни очаква като вид. В тази история проследяваме два века от не толкова далечното бъдеще, които вече са повече истина, от колкото научна фантастика. Определено е продукт на времето си, който все пак е актуален и към днешна дата. Любопитно е да се замислим над темите, които в миналото са създавали поводи за размисъл като робство, смъртност, вечен живот, човечност. Борбата за свобода на робите, за които се е смятало, че нямат право да притежават дори живота си е отнела векове. В момента едни от най-трудните въпроси са кой какъв пол има право да бъде и какво би му коствало да го признаят официално за такъв, какъвто знае, че е. Но колко далеч сме от времето, в което конгреси и съвети ще се сформират, за да се реши гражданския статут на роботи - индивидуални човешки същества или просто машини, които ни служат? Това са теми от миналото, които някога са намерили отговор, но са и теми на бъдещето, които чакат да обновят отговора според настоящето. Това са вечни морални и етични дилеми, които чакат за пореден път да намерят своята истина, но които навярно ще останат с отворен отговор.