От Испания до Мароко Ден 1: Тежък културен шок в Тетуан или как просто ей така решихме да "отскочим" до Мароко

Планиране на пътуването

Аз това си го замислях сериозно още месеци преди да заминем на гости на леля ми в Испания. Тогава бях на вълна арабски и ориенталски страни и трябваше да се възползвам от възможносттта. Че Мароко си е ей там отвъд Гибралтар, какво толкова има!?

Оставаха две седмици до края на престоя ни в Мадрид, така че трябваше да намерим възможно най-скорошно, сравнително кратко пътуване до Мароко, което по възможност да съчетава повече на брой дестинации, но и да е изгодно и прилично. Да, с мама имахме много цели и предпочитания, но пък Мадрид е голям и космополитен град, определено няма да е трудно да намерим екскурзия като за нас. След 2-3 дни разследване на туристически агенции в града, обикаляне по офисите им, разглеждане на брошури и оферти, преценяване на дати, изчисляване на време за заминаване и прибиране, преброяване на спестявания, ходене през 9 планини в 10 и търсене на зелен хайвер в крайна сметка се спряхме на 3-дневно пътуване до градовете Тетуан, Шефшауен, Асила с 2 нощувки в Танжер и тръгване от пристанището в град Алхесирас.

От Мадрид до пристанището в Алхесирас

Сега като казвам тръгване от пристанището в Алхесирас, имайте предвид, че той се намира в южната част на Испания, разбира се, на брега на Средиземно море някъде наблизо до Гибралтарския проток (но не на него), и е на едни 500-600 км от Мадрид. Тръгването беше с ферибот към град Сеута рано сутринта и трябваше да сме на въпросното пристанище в 7ч. сутринта, за да се съберем с групата екскурзианти. Имайки предвид ранното тръгване и разстоянието, на което се намира Алхесирас от Мадрид, ние избрахме да пътуваме през нощта и се качихме на автобуса на гарата в Мадрид в 8ч. предната вечер. Важно е да отбележа, че това се случи по средата на август месец в дните, когато мюсюлманите празнуват важен за тях празник Ейд ал-Адха или както му казваме по нашите земи Курбан байрям. В резултат на това целият автобус беше пълен с мароканци, които вероятно се прибираха при роднините си в родината. Пътуването беше тежко, не само защото беше през нощта и беше дълго, но и защото шофьорът караше доста екстремно и ни причиняваше психически дискомофорт. Представете си - стоиш толкова часове седнал, схващаш се, по едно време тъкмо си се отпуснал и се унасяш и автобуса набива рязко спирачки. Събуждаш се от стреса и какво да си помислиш в такъв момент на границата на съзнателното и несъзнателното? Филмираш се и решаваш, че автобуса ще се насече в някой камион и тука ще посрещнеш смъртта без абсолютно никакви почести! По едно време мароканците не издържаха на напрежението и се развикаха на шофьора къде на испански, къде на арабски. Честно, такова обединение на хора срещу всеобща заплаха не бях виждала до тогава на живо от както съучениците ми в гимназията саботираха един час на госпожата по английски.

След 9-10ч. нощен път се озовахме на пристанището в Алхесирас и след час-два се срещнахме с някакъв човек, представител на туристическата фирма. Всичко стана много набързо - събраха се хората екскурзианти от различни страни по света, обясни се важна информация, раздадоха се билети за ферибота, качихме се, той ни остави и потеглихме в посока Африка…!

Посока “Африка”

Когато най-сетне зърнахме африканския бряг, направо не можех да повярвам, че това ми се случва. За мен континента Африка е изпълнен с някаква мистика, древност и приключения и някак си ми беше трудно да повярвам, че след 15-20 минути кракът ми ще стъпи там. Все едно бях някакъв изследовател от миналото, но аз редовно така си се въобразявам като филмов герой, така че нищо ново под слънцето. Е, беше ново за африканското слънце де, хаха!

Слязохме в Сеута - автономна територия на Испания, но на северния бряг на Африка. Малко градче с около 85 хил. души и изцяло заобиколено от мароканска земя. Излязохме от пристанището, ориентирахме се към нашия автобус, натоварихме се и от тук започна невероятен филм.

Първо - границата беше изолирана с високи стени, стабилна охрана, бодлива тел.

Второ - планината Риф беше върховна, а пътят, криволичещ по стръмните й склонове очарователен и с разкошна гледка към Средиземно море.

Трето - когато най-после стигнахме в първата спирка от пътешествието ни - град Тетуан, културният шок, който моментално получих, го преживявах в продължение на няколко месеца по-късно.

Какво е медина?

Цялата обстановка в Тетуан нямаше нищо общо с всичко, което бях виждала до тогава. Въдухът бе тежък и нагорещен, улиците - хаотични, хората - непознати, дрехите им - екзотични и чудати, езикът им - неразбираем. Преди да тръгнем екскурзоводът, който беше местен, облечен в дълги бели дрехи, които сякаш бяха традиционни, ни инструктира да не заговаряме и дори да не поглеждаме местните в очите, да не им правим снимки, да не се отделяме от групата, защото ако се изгубим в медината, оставаме си там някъде и “ще се видим догодина”. Медина? Какво пък е това? За пръв път чувам. Това не е ли единия от двата свещени града за мюсюлманите в Саудитска Арабия?

Медина се нарича старата част на северноафриканските градове и често представлява плетеница от малки улички. Уличките могат да те отведат до стълбички наляво, надясно, нагоре, надолу, до някой площад, пазар или временно изгубване на ориентация. Това последното сама си го измислих, но от личен опит смея да твърдя, че е вярно и трябва да го сложат като обяснение в тълковния речник.

Веднага влязохме през едната от седемте порти на укрепителната стена на медината, дълга към 5 км. От там нататък попаднахме в лабиринт от улици, някои разделени от порти, водещи към други улици или малки и големи площади, срещаха се джамии, чешмички, зони с магазини на търговци и занаятчии. За момент почувствах, че се пренесох във филмчето на Дисни “Аладин”. Медината на Тетуан е включена в Списъкa на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО и с право, защото това е цял един свят. Амалгамата от миризми, които се разнасяха из улиците беше допълнение към преживяването. Празникът Ейд ал-Адха изисква жертвоприношение на животни, така че отвсякъде миришеше или на заклани животни, или на сготвено месо, дори кръв течеше по паветата, а на някои места полъхваше вятър с мирис на урина. Въпреки това някъде там си играеха дечица с топката и въобще не им пречеше.

Мароканска кухня

За обяд се озовахме в автентичен марокански ресторант с голямо разнообразие от тредиционни гозби, наредени с вкус и творчесто на огромна кръгла маса, около която всички екскурзианти се наредихме. Любимите ми храни от тази земя са яхнията тажин, вегетарианска, разбира се, доматената супа с нахут харира и табулето с кускус и пресни зеленчуци. Мароканската кухня съчетава кулинарните традиции на местните бербери, на съседните андалусци от Испания и средиземноморски народи, както и на арабите. Напомня близкоизточната кухня и използва разнообразни подправки. Свинското, разбира се, не е допустимо на трапезата, тъй като според мюсюлманите това е нечиста храна.

Заложници в магазин за “летящи” килимчета

Следобяд нашият местен гид ни отведе на шопинг тур из магазинчетата в медината. Там лесно може да се почувстваш длъжен да купиш нещо след като си го пипнал и загледал, защото продавачите са настоятелни, пазарят се, убеждават те, а когато не им вържеш, те гледат осъдително и надменно. По-добре да си въоражен с търпение и пари, защото все ще се намери кой да ти тикне някой сувенир в ръката и да очаква да го платиш. Така стана и с нас. Преследва ни един нисичък персонаж с кожени декоративни камили и като ни бутна камилата в ръцете, при свършен факт, трябваше да извадим 3 марокански дирхама и да се освободим от отговорност. После пък ни заведоха в шикозен магазин за продукти от арганово масло. Вечнозеленото арганово дърво дава ценно масло и за местното население това е “дърво на живота”. Гледахме презентация, пробвахме различни продукти, слушахме реч, пълна програма. Ето тук беше моментът, в който осъзнах, че това си е шопинг екскурзия за испанците, така както са в България нашите ходения до Одрин през няколко месеца. Все пак нищо не може да се равнява на преживаването в един магазин за сувенири и “летящи” килимчета, според продавача. Ценен съвет е да не се отделяш от групата си, защото докато те бяха на втория етаж на магазина, слушайки история за как се такът килими, ние двете с мама се оказахме обект на възмущение от страна на продавача Мустафа, за дето не си купихме нищо от него. Разходи ни из магазина, демонстрира ни качествата на няколко килима с цена над 100 евро и дори твърдеше, че са способни да левитират. Като разбра, че няма да си купим даже и един малък сувенир, ни заточи на долния етаж с думите “Не, не!”, когато опитахме да се качим при групата си на горния етаж. Мустафа гледаше сърдито с гъстите си намръщени вежди, а ние двете не можехме да повярваме, че сме заточеници в магазин за сувенири! Абсурдно е! По едно време се появи нашия екскурзовод, за да ни избави от ситуацията и ни напомни да не се отделяме от групата си.

Беше станало вече 4-5ч. след обяд и с недоумение установихме, че почти цялата група екскурзианти се прибира в Испания още тази вечер. Огледахме се и осъзнахме, че освен мен и мама, за двете нощувки остават само двойка испанци на средна възраст. Дори ексурзовода щеше да ни изостави на някакъв си частен шофьор, който и той се казва Мустафа и щял да ни закара в хотела ни в Танжер. Хм, да обобщим. Значи ние двете се оказваме почти сами в северноафриканска страна за три дни с частен шофьор и двама испанци, с които явно ще се разбираме на развален английски. Какво изобщо трябваше да очаквам от тук нататък?

Четете по-нататък, за да разберете, драги приключенци!